***
Христо Ботев

°°°°°°°°°°°°°°°°°°°°°°°°
 
     
Жив е той, жив в, там на Балкана, потънал в къви лежи и пъшка  
Юнак с дълбока на гърди рана, юнак във младост и сила мъжка.  
На една страна захвърлил пушка, на друга сабя на две строшена.  
Очи тъмнеят, глава се люшка, уста проклинат цяла вселена.  
     
Лежи юнакът, а на небето слънцето спряло сърдито пече.  
Жетварка пее нейде в полето и кръвта още по-силно тече.  
Жетва е сега. Пейте робини тез тъжни песни. Грей и ти слънце.  
В таз робска земя ще да загине и тоя юнак, но млъкни сърце.  
     
Тоз който падне в бой за свобода той не умира. Него жалеят  
Земя и небо, звяр и природа и тъжни песни за него пеят.  
Денем му сянка пази орлица и вълк му кротко раната ближе.  
До него сокол-юнашка птица. И тя се за брат - юнака грижи.  
     
Настане вечер. Месец изгрее. Звезди обсипват свода небесен.  
Гора зашуми, вятър повее, Балканът пее хайдушка песен.  
И самодиви в бяла премяна, чудни прекрасни песен поемнат.  
Тихо нагаждат трева зелена та при юнака дойдат та седнат.  
     
Една му с билки раната върже. Друга го плисне с вода студена.  
Трета го в уста целуне бърже, а той я гледа - мила засмена.  
"Кажи ми сестро, де е Караджата? Де е и мойта вярна дружина?  
Кажи ми пък ми вземи душата. Аз искам, сестро, тука да загина"  
     
И плеснат с ръце, па се прегърнат. И с песни фръкнат те в небесата. 
Летят и пеят дорде осъмнат и търсят духа на Караджата.  
Но съмна вече. А на Балкана юнакът лежи. Кръвта му тече.  
Вълкът му ближе лютата рана. И слънцето пак, пече ли пече ...